Механичното пиано и танцът на духовете

Става въпрос за великата книга на Кърт Вонегът „Механичното пиано“. Вонегът ни пренася в свят от недалечното бъдеще, когато дейностите по производството ще бъдат автоматизирани и роботизирани и обикновеният човек ще представлява бреме за правителството (като сегашните пенсионери в България). Изключение представляват инженерите и мениджърите – една социално-отговорна олигархия, но все пак олигархия. В значителна степен Вонегът не е познал – в днешно време автоматизацията и роботизацията отстъпва на темповете, прогнозирани от него и Азимов. Нещо повече – Вонегът не провижда тенденцията за деиндустриализацията на западния свят. Но познава в едно нещо – обезличаването на обикновения човек.

В днешно време човекът не е загубил съвсем своето значение за икономиката – той е зает в сектора на услугите, не е аутсайдера от романа на Вонегът. Но човекът е изключен от обществото, той не е градивен по отношение на собствената си съдба. Той е добитък за производство на услуги и важен като клиент, който си харчи трудно изкараните пари за глупости.

Няма как да харесвам империи, няма как да се възхищавам от държави, които са се развили благодарение на завоевателни войни (такъв ми е манталитета). Но няма как да остана без възхищение към гения на пълководците и духа на войниците от Испанската, Британската, Френската, (защо не и) Османската и Американската империи. А и идеалът за обединена България. Благодарение на нашите предци не зная какво е да те изкормят със щик. Но в днешно време синовете на народите, създали империи или работили за национално обединение са скопени (с някои изключения – Турция, например). При нападение над България няма кой да ме призове под воинските ни знамена – аз не съм част от резерва на армията. Ще ни пазят платени войници. Метросексуалният е по-важен за обществото от истинския мъж. Не само у нас. Както и в „Криворазбраната цивилизация“ ние сме приели една световна тенденция без да си правим труда поне малко да я обмислим.

Убиха няколко наемника в Афганистан и тръгнаха да им правят лични паметници. Защо? Ако ще правим лични паметници на падналите за родината, то няма да ни остане обработваема земя. А за някакви наемници, които са умрели заради заплати, но не и заради България ще правим лични паметници. Пред очите ни променят понятия като смърт за родината, служба на родината. И ние мълчим като овце, без да разберем, че това е част от един по-голям сценарий – обезличаването на човека.

Това, което се случва у нас трябва най-сетне да го възприемем в световен контекст. Да излезем от националните си комплекси и да мислим трезво. Да послушаме Достена Лаверн и да осъзнаем, че българските преходи са част от световните и европейските преходи. А сега сме в разгара на важна игра – мястото на човека в обществото. Световната (поне европейската) тенденция е човекът да бъде социално скопен. Да стане роб на емоциите си, за да задоволява всяка възникнала прищявка. Става отличен купувач и, допълнително – отличен работник. Всяка приумица трябва да бъде закупена и затова трябва да си наляга парцалите, за да не го уволнят. Роб на емоциите, роб на секса. И се забравя, че този наш човек е бил воин, майка, социално същество. За това е борбата в днешно време – за пари, за много пари. Алчност, която минава през обезличаване на човека.

В книгата на Вонегът има бунт. Нещо средно между бунта на лудитите и индианското въстание на Седящия бик. И с някои особености – хората не мразят машините, мразят това, което машините правят с тях. Въстаниците дори си правят непробиваеми за куршумите ризи. Най-накрая в книгата един се сеща да пита как е завършило въстанието, което имитират. С провал. Защо тогава са се вдигнали? Защото това е единственият начин да докажат, че са хора.

Advertisements